Възпитаваме ли децата си или ги напасваме към системата?

Напоследък все по-често се замислям над един въпрос.

Кога започнахме толкова бързо да приемаме, че ако едно дете изпитва трудности, проблемът непременно е в него самото?

Като детски психолог често се срещам с родители, които идват притеснени и объркани. Разказват ми, че детето им не стои мирно в час, трудно се концентрира, прекъсва възрастните, забравя инструкции, задава много въпроси или реагира прекалено емоционално.

Често още преди да са прекрачили прага на кабинета, вече са чули различни мнения.

„С него нещо не е наред.“

„Трябва да го заведете на психолог.“

„Има проблем с поведението.“

„Не може да се впише в групата.“

Разбира се, има случаи, в които оценката от специалист е важна и необходима. Днес разполагаме с много повече знания и възможности за подкрепа, отколкото преди години. Това е огромен напредък.

Но понякога ми се струва, че в желанието си да помогнем, започваме да гледаме на всяка трудност като на дефект, който трябва да бъде поправен.

А детето не е машина.

То не живее изолирано от света около себе си.

То живее в семейство. Влиза всеки ден в класната стая. Общува с учители, съученици, братя, сестри и приятели. Реагира на атмосферата около себе си. Усеща напрежението, очакванията, критиката, приемането и подкрепата на другите.

Затова всеки път, когато в кабинета ми общувам с дете, на което му е трудно, си задавам един допълнителен въпрос:

Какво се случва около това дете?

Защото понякога детето, което създава проблеми в училище, е спокойно и разрано у дома.

Друг път родителите описват крайно поведение, а в кабинета виждам дете, което общува спокойно, играе с интерес и се справя добре с поставените задачи.

Това често значава, че поведението на детето е тясно свързано със средата, в която се намира.

Различното не означава проблемно

Има деца, които не могат да стоят неподвижно дълго време.

Други задават десетки въпроси.

Има и деца, които забелязват всеки шум, всяко движение и всяка промяна около себе си.

Някои деца преживяват емоциите си много по-силно от останалите.

Много често тези особености започват да се възприемат като проблем.

Но дали винаги са проблемни?

Истината е, че не малко деца, просто имат различен начин на възприемане и обработване на информацията.

Съществуват различни видове висша нервна система. Някои работят по-бързо от други.

Има и такива, които са по-чувствителни към стимули.

Трети имат нужда от повече движение, повече време за адаптация или различен начин на учене.

И това не ги прави по-малко способни.

Нито по-малко интелигентни.

И със сигурност не ги прави по-малко ценни.

Когато очакванията на средата не съвпадат с нуждите на детето

Понякога трудността не идва от липса на способности.

А от липса на съвпадение между това, което детето има нужда да получи, и това, което средата очаква от него.

Представи си дете, което има силна нужда от движение.

То прекарва шест или повече часа дневно седнало на чина.

Получава забележки, защото се върти, става или губи концентрация.

След време започва да вярва, че е проблемно.

И това дете не е неспособно, но непрекъснато получава посланието, че е различно от очакваното.

Защо тази тема е толкова лична за мен

Като дете често имах усещането, че с мен нещо не е наред.

Бях много емоционална. Преживявах силно ситуациите.

Трудно се адаптирах към нови хора и среди.

Понякога реагирах по начин, който не отговаряше на очакванията на възрастните около мен.

По онова време никой не говореше за нервни системи, чувствителност, различни начини на учене или невроразнообразие.

Оставаше само усещането, че си „различен“.

И години по-късно разбрах, че проблемът не е бил в това, че съм различна.

А, просто съм имала нужда от повече разбиране, повече приемане и хора, които да видят какво стои зад поведението ми.

Точно затова днес толкова често се питам дали понякога не правим същото с днешните деца.

Един въпрос, който може да промени гледната точка

Разбира се, има ситуации, в които консултацията със специалист е необходима и много полезна.

Но преди да започнем да търсим какво не е наред с детето, може би си струва да си зададем въпроса:

Не „Как да го променя?“

А:

„От какво има нужда моето дете, за да се чувства добре, спокойно и уверено?“

Понякога именно там се крие отговорът.

Защото диагнозата не описва цялото дете.

Тя не показва неговите мечти, силни страни, любопитство, доброта и потенциал.

А всяко дете е много повече от трудността, която виждаме в даден момент.

Може би вместо да се стремим да напаснем всяко дете към една и съща рамка, е време да започнем да се питаме как да създадем среда, в която различните деца също могат да растат, да се чувстват приети и да разгърнат потенциала си.