Защо детето ми е неблагодарно

Читателски въпрос:

Имаме дъщеря на 14 години. От нищо не е лишена, даваме и любов, грижи, правим всичко по силите си, но когато и откажем нещо, тя започва да се сърди, дори да вдига скандали и да ни обвинява. Аз толкова съм се лишавала заради нея, дори прекъснах образованието си преди години, за да и дам времето и вниманието си, а тя сега как ми се отблагодарява!? Тя мисли, че няма никакви задължения, нищо не прави в къщи, не учи, дори понякога не ходи на училище. Имам чувството, че се нуждае от нас, само за да даваме пари,… а тя знае как да ги получи чрез манипулация. Какво можем да направим, за да се измъкнем от тази ситуация?

Г. Т. Бургас

На въпроса отговаря Антоанета Георгиева- детски психолог:

На въпроса ви „Как да се измъкнем от тази ситуация“, ще си позволя първо да разгледам малко повече  взаимоотношенията деца-родители, защото ако не разбирате какво се случва с вашите взаимоотношения, даването на „съвети“ в случая няма да ви бъде от помощ.

Аз давам повече!

Чрез взаимоотношенията помежду си, ние можем както да даваме, така и да взимаме за себе си по много различни начини. Подаръците и парите са само един от обмените. Можем да даваме от нашето време, внимание, емоции. Можем да изразим нашата благодарност, любов, уважение. Да имаме готовност да помогнем, да споделим необходимите ресурси с другите. При добрите взаимоотношения, този обмен е балансиран. При проблематичните взаимоотношения, винаги има твърдение, че едната страна дава повече от другата.

Способността да се дава и приема се развива в детството, в семейната среда.

Така наречените „разглезени деца“ са тези, които са свикнали да взимат за себе си, да изискват от другите. Те разбират, че почти всяко от техните желания ще бъде изпълнено от родителите им и не е необходимо да дават нещо в замяна.

Но защо родителите са съгласни да инвестират толкова много в децата си, без да искат нищо в замяна? Това най- често се случва, например в семейства, където детето е чакано дълго време или е единствената радост за родителите и за роднините. Както и в семейства с един родител (например поради страданието на майката от загубата на съпруга и, която прави всичко за детето, за да не загуби и него). Или когато детето е много талантливо, или е болно, или ако родителите му са били изоставени деца и т.н.

Във всяка една връзка, включително и в семейството властва този партньор, който по-малко цени другия. Той е по-малко привързан и зависим.

И обратно - колкото повече ценим и показваме уважение, толкова по-важен и значим се чувства човекът и толкова повече ние сме готови да „плащаме“ за поддържане на тази връзка. В такова поведение има много очакване, надежда, че това ще ни се върне под формата на признание, благодарност, топлина и т.н. Когато искаш да станеш също толкова важен за другия, както е той за теб, тогава се опитваш да направиш всичко,  усилията ти най-после да бъдат забелязани и оценени.

В отношенията дете-родител, обменът изглежда по различен начин.

Родителите дават на децата си живот. Те ги даряват с нещо, което никога не може да бъде компенсирано. Тук не е възможно да има равновесие. В замяна на този подарък, родителите искат и очакват добро отношение, толерантност, уважение, признание, покорство.

Всъщност, съгласявайки се  с изискванията на родителите си и тяхното прилагане, детето получава  помощ, сигурност, знания и умения  как да се справя и да се предпазва от евентуални опасни ситуации.

Родителите на непокорните деца обикновено имат усещането, че сякаш дават малко, че не е достатъчно за детето. И точно тук може да възникне този порочен кръг - детето все повече иска от родителите си, продължавайки най-безцеремонно да демонстрира своята независимост и нелоялност. А родителите все повече се опитват да задоволят, да заслужат, да дарят и да усетят поне сянка на благодарност в очите на любимото си дете.

Лоялността на децата към родителите.

Синоним на думата лоялност е - преданост. Думата „преданост“ сама по себе си има две значения. Първото от тях е признателен (благодарен), а другото е верен. Но от друга страна, да бъдеш верен, означава да предадеш себе си.

Ако родителите в замяна на всичките си „жертви“ искат от децата си този вид лоялност, за децата е много трудно да изпълнят това изискване. В тази връзка се образуват подобни изречения - „Защо не си като мен“;  „Не ме излагай пред хората“; „Защо не приличаш на брат си/сестра си…“. Тези изречения дори не е нужно да се казват на глас. Мълчаливият укор в тази посока ще доведе до малките удари като: неодобрението, критиката, липсата на подкрепа и разбиране, нежеланието да изслушаш детето, без да го прекъсваш и без да демонстрираш, че знаеш какво ще ти каже или, че знаеш повече от него и т.н.

Често родителите идвайки в кабинета ми с молба за помощ за тийнейджър, молбите им изглеждат доста оправдани, като например синът или дъщерята  само да си оправя стаята, да не се хранят с вредни храни и да не остават на поправителни изпити в училище. Но след  семейната срещата, в която присъства и тийнейджърът често се оказва, че родителите постоянно го сравняват с други познати и непознати (разбира се, много по-добри). Говорят с неуважение и дори с отвращение към детето си. Децата от своя страна говорят за дългогодишна борба за „поне малко уважение“.

И тогава ясно се вижда колко болка се крие зад всичко това, както в децата, така и при родителите!

За съжаление отношенията в много семейства са такива, по-лесно е за родителите да дават нещо материално като - пари, подаръци, развлечения, почивки… Но когато е необходимо да се даде нещо емоционално като - грижа, комфорт, откровени разговори, съчувствие, подкрепа, разбиране, големият въпрос е дали родителите са в състояние да я дадат и дали всъщност децата искат да я вземат?

И тогава всички се отчуждават - в объркване и с негодувание. Родителите от своя страна спират да дават, защото според тях децата им „не заслужават“, а децата спират да приемат, защото за това отново ще трябва да плащат висока цена, чрез подчинение, съгласие и примирение. По-лесно е да кажат: „Не ми трябва нищо от теб“ или напротив, да се съгласят се да приемат  само подаръците и парите.

И при двата случая се наблюдава нарушен емоционален контакт и фактът, че зад всичко това стои голяма болка - често умело прикрита под формата на раздразнение, недоволство, агресия, прекомерна работа или независимост.

Подаръците са награда за утеха, компенсация за това, че те не  намират  общ език и не споделят  радостта и любовта си.

Как да се справим?

Разбира се във всеки отделен случай трябва да се подходи различно. Но не бива да се допуска децата буквално да тероризират своите родители, радвайки се на тяхната безпомощност и чувство за вина. И ако детето е на възраст, а още живее с родителите си е по-добре да се намери начин да се отдели  и да започне да се обслужва напълно само.

v Настоявайте детето да помага в домакинската работа, без да получава възнаграждение за това. Просто нека свикне с факта, че домашната помощ е естествена част от живота, а не нещо, за което трябва да получава облаги.

v Но най-важното е да сте отворени за емоционален контакт по всяко време. Не се колебайте да покажете чувствата си - добри или лоши.  Вие също не сте от желязо и не го крийте, а го изразете. Ако ви се плаче, плачете, но го направете пред  детето, а не сами. Покажете го, кажете на сина си или дъщеря си директно, че ви се струва, че те се нуждаят само от парите и подаръците ви и от това много ви боли.

v Ако вече не искате да изпълнявате капризите на детето си, по-добре останете сама за известно време. Ако ви е трудно да говорите, напишете писмо на детето и му дайте възможност да остане само за няколко дни, за да осмисли информацията.

Да искате от някого да разкаже за емоциите си или за живота си, ако вие самият не го правите ще е болезнено за другия. Затова личният пример, както знаете е най-добрият възпитател.

Спрете да „поддържате удара“ на безразличие, отчуждение, сарказъм или други защитни реакции. Ако промените себе си и реакциите си, детето ще го забележи и няма да може да го пренебрегне. Как ще реагира на това е друг въпрос. Няма гаранция, че недоверието веднага ще се стопи като с магия. Доверието не се възстановява незабавно, защитната броня ще остане още дълго време. Но опитайте. Ще се почувствате по-леко без тази позната броня, независимо от реакцията на детето.

Да кажем точно това, което наистина мислим, това което наистина искаме. Не очаквайте другият да се досети какво е то. Поискайте го директно и обосновете молбата си.

Докато все още сте в ролята на Всемогъщия родител, непогрешим и самодостатъчен, вашият син или дъщеря дори и не мисли, че всъщност сте много слаба и объркана жена, която се нуждае от помощ и състрадание. Покажете себе си. Без броня. И вижте какво ще се случи.