Самооценката и обичта към себе си

Нас българите, още докато сме малки деца ни учат да обичаме другите хора,  да бъдем добри с тях,  да прощаваме,  да сме толерантни, подкрепящи и разбиращи, но малко от нас са ни научили как да обичаме себе си, как да сме добри, толерантни и разбиращи към нас самите.
Ако споделим на другите за своята потребност да се обичаме (която често и ние не осъзнаваме, но пък усещаме като голяма празнота), обяснявайки им какво влагаме в това, съществува голяма вероятност да ни помислят за егоисти. Но истината е, че никой не може да обича другите безусловно, ако не се е научил да обича себе си.

Как можеш да дадеш нещо на друг, ако ти самият го нямаш?

Не мислиш ли, че ако си негативен или агресивен към себе си, такова ще е отношението ти и към останалите, дори и да не го показваш.
Тогава най-вероятно животът ти няма да е такъв, какъвто искаш. Може да се чудиш: Защо… защо се случва така… с какво го заслужих… какво не върша правилно?

Още от малки знаем, че всеки има нужда от любов, но всички възрастни ни учат да търсим тази любов извън нас, от другите хора.

Така се е породило очакването да ни обичат близките, приятелите… защото сме повярвали, че ако сме обичани, ще бъдем и щастливи. А всеки иска да бъде щастлив.
Но дори и другите да ни обичат, с времето осъзнаваме, че и това не ни е достатъчно, вече не ни стига просто да ни обичат, а сякаш имаме нужда да ни обичат по точно определен начин, защото чувстваме празнота и мислим, че така ще я запълним.

Това ни прави изискващи, претенциозни, често недоволни от околните и от живота си.

Понякога дори сами не осъзнаваме как и кога сме започнали да искаме повече от другите… да ни отделят повече време, повече внимание, повече ласки…и още и още… Те може да се опитат да задоволят тези наши потребности… защото хората често очакват, че като дават ще им се отговори със същото, докато не разберат, че това няма да се случи и не се уморят… Тогава може да се дистанцират, да си тръгнат или да станат раздразнителни или гневни и това да доведе до чести конфликти.

Мислиш ли, че това е пътят към щастието? 

Предполагам, че отговорът ти ще е  „НЕ”!
А точно това се случва, когато очакваме щастието ни да дойде отвън, от другите.
Истината е, че трябва да дойде от вътре, от нас самите. От обичта към себе си! Какво обаче означава това?

Ако си зададеш въпроса- Аз обичам ли се? Какъв ще е отговорът? Важно е да знаеш, че да се харесваш и да се обичаш са две различни неща.

Да обичаш себе си означава да се приемаш точно такъв, какъвто си, с всичките си недостатъци и достойнства. Да не се критикуваш за грешките си, а да ги приемаш като възможности. Да се грижиш за себе си, за своето тяло и за ума си. Да осъзнаваш, че съвършенството е илюзия и, че само когато приемеш действителността, само тогава можеш и да правиш осъзнати промени (стига да поискаш, разбира се). 

А защо не се обичаме, каква е причината, кое е това, което ни пречи?

Това обикновено е негативната самооценка, която имаме за себе си. А самооценката е оценката, която си даваме сами. И тя обикновено се базира на ЧУЖДА ПРЕЦЕНКА, идваща още от най-ранното ни детство. Тези думи са много важни : ЧУЖДА преценка, защото това означава, че сме повярвали на другите… оставили сме на тях (а и може би все още го правим) да ни поставят етикети, те да определят кои сме, какви сме, какво можем, колко сме умни и т.н. Хората обичат да дават оцинки: „Той/тя е бавен……или неорганизиран…неспособен…глупав/а… не толкова добър в това и това… и още куп други неща. И всичко това определя самооценката. Тя може да е ниска, нестабилна, нормална или компенсаторна (когато казваме, че някой има висока самооценка).

Коренът на ниската самооценка често е свързано с чувствата, а по точно с вината, страхът и срамът. Именно страхът и сръмът са в основата на неодобрението на самия себе си. И те са скрити толкова дълбоко в нас, че ние често дори не ги осъзнаваме. Всеки родител, още преди да се роди детето му, си създава очаквания: Как ще изглежда моето дете, на кого ще прилича, какви умения и дарби ще развие… Истината е, че рядко се случва датето да отговаря точно на очакванията на своите родители, които от своя страна няма как по-късно да скрият своето разочарование, дори и умело да го прикриват от всеки. Децата са толкова сензитивни и чувствителни към отношението на родителите си към тях, че усещат  всяко неодобрение и недоволство, дори и чрез „прикрити” жестове и мимики, така те могат да разберат, че за съжаление не са това, което се очаква да бъдат. Тогава идва учудването, примесено със срам:  „нещо не ми е наред, вероятно съм повреден, не съм такъв, какъвто трябва, какъвто искат мама и татко… А всяко дете повече от всичко друго се стреми към одобрението от своите родители.  Ако детето се чувства отхвърлено (когато не го приемат такова, каквото е), то развива ниска самооценка и недоверие към себе си, от там и към света.

В зависимост от отношението на родителите, самооценката може да е различна, т.е това е основната конструкция(като основите на една къща)на нашата самооценка. Ако основите на  къщата не са здрави и стабилни, колкото и да градим над нея, тя ще си остане нестабилна и всяка буря, ураган или други природни стихии биха я разклатили, дори и повредили.

Няма как да променим основите, но можем да укрепим здраво къщата си с допълнителни подпори, които ще помогнат да стане по-здрава и стабилна. Подпорите, които можем да използваме са: Себепознание, разбиране, осъзнаване и приемане. Има една много важна подпора, която може да е в лицето на приятел, партньор, роднина, дори книга, но не на последно място и на психолога или психотерапевта.