Когато психиката страда, рано или късно започва да страда и тялото

През годините съм имала много клиенти, които идват при мен след безброй прегледи, изследвания и консултации с различни специалисти, а разговорът почти винаги започва по един и същи начин: „Казват ми, че всичко ми е наред, а аз не се чувствам добре.“

И честно казано, напълно ги разбирам, защото няма нищо по-объркващо от това да усещаш, че нещо в теб не е наред, да живееш с умора, напрежение, болка или тревожност, а в същото време всички резултати да показват, че си здрав.

Много често, когато започнем да говорим по-задълбочено, се оказва, че тези симптоми не са се появили изведнъж и без причина. Зад тях стоят години тревоги, напрежение, разочарования, загуби, трудни взаимоотношения или просто живот, в който човек толкова дълго е поставял себе си на последно място, че в един момент е спрял да забелязва какво всъщност се случва вътре в него.

Истината е, че психиката и тялото не живеят отделен живот.

Ние често ги разглеждаме като две различни неща, но те са свързани много по-дълбоко, отколкото повечето хора предполагат. Когато живееш месеци или години под напрежение, когато постоянно се тревожиш, когато се опитваш да бъдеш силен за всички останали, когато потискаш емоциите си и си казваш, че трябва просто да продължиш напред, организмът не остава безучастен към всичко това.

Понякога човек е убеден, че отдавна е преживял трудния период в живота си. Вече не плаче за него, вече почти не говори за него и дори си мисли, че всичко е останало в миналото. Само че тялото невинаги затваря страницата по същото време, по което я затваря съзнанието. Случва се едва след години да започнат безсънието, постоянната умора, стомашните проблеми, напрежението в мускулите или онова трудно за обяснение усещане, че нещо не е наред, въпреки че няма очевидна причина.

Разбира се, не всяка болест идва от психиката и не всеки симптом има емоционален произход. Това би било твърде опростено обяснение на нещо много по-сложно. Но също толкова голяма грешка е да вярваме, че начинът, по който живеем, мислим и преживяваме света около себе си, няма никакво отношение към физическото ни здраве.

Нещото, което най-често виждам в работата си, е че много хора са свикнали да бъдат силни за всички останали, но никога за себе си. Те поемат чужди проблеми, грижат се за близките си, носят отговорности, справят се с трудности и продължават напред, без изобщо да се запитат каква цена плащат за всичко това. И понякога именно тялото е това, което първо показва, че тази цена е станала прекалено висока.

Kай-тъжното е, че повечето хора не търсят помощ навреме.

Не търсят помощ когато започнат да страдат, а чак когато вече са стигнали до момент, в който усещат, че повече не могат да продължават по същия начин. Години наред си казват, че ще им мине, че трябва да бъдат по-силни, че нещата не са чак толкова сериозни или че просто преминават през труден период, който ще отшуми от само себе си.

Само че през това време напрежението продължава да се натрупва, тревогите продължават да работят във фонов режим, а психиката и тялото продължават да плащат цената.

Какво бих искала да запомниш

Ако има нещо, което бих искала да остане у теб след тази статия, то е следното: не чакай тревожността да стане непоносима, не чакай отношенията ти да се разпаднат и не чакай тялото ти да започне да крещи, за да обърнеш внимание на себе си. Грижата за психичното здраве не започва в деня, в който всичко се е сринало, а много по-рано – в момента, в който си позволиш честно да признаеш, че нещо в теб страда и има нужда от внимание.

Защото понякога най-важната стъпка към възстановяването не е да намериш поредния начин да издържиш още малко, а да спреш за момент и да се запиташ какво всъщност се опитва да ти каже животът чрез онова, което преживяваш.