Панически атаки и други видове тревожни разстройства (част 1)

Иска ми се да ви мотивирам да потърсите професионална подкрепа, защото има голямо объркване в разбирането на това „какво ми се случва“, лутане между лекари, има срам и притеснение. Те водят до отлагане, прикриване, избягване, влошаване или опити за преодоляване сам, които са много трудни, само с временен ефект или невъзможни. 

В обществото ни липсва разбиране и информация за психичното здраве като цяло. Това от край време си е тема табу или имаме много стереотипи. Все още много сред нас изобщо не познават разликата между психолог и психиатър и към кого да се обърнат според случая. А какво остава да се ориентираме в сложната терминология или да разберем, че поради симптоми които изпитваме е добре да потърсим професионална помощ. 

Тревожните разстройства се наричат още неврози (защото засягат нервната система, която на модерен младежки език се „бъгва“ или претоварва/блокира/ обърква се). Тревожните разстройства се случват или преживяват като цяло от психично здравите хора. Хора, които не са болни от други по-тежки, дълготрайни психични заболявания. С други думи касае и може да се случи на всички нас, наши близки и приятели. Същевременно много лесно и като близки и като специалисти подценяваме тревожните разстройства и мислим, че човекът преувеличава. Това прави проблемът и личен и обществено значим, защото хората страдат и остават заклеймени и неразбрани.

В последните години с натрупването на стресовия начин на живот в градовете, липсата на социум и контакти в селата и разбира се поради COVID кризата,  тревожните разстройства буквално ни  засипаха. Иде ми да кажа засипаха ни като пазара, засипан с китайски стоки. Също така забелязвам тенденцията паническата атака да става модерна. Кой ли не сред клиенти и приятели ми казва, че получава панически атаки, но когато попитам как разбирате, че имате такава – обикновено човека сам си е нарекъл така състоянието. Паническото тревожно разстройство (наричано атака) може да бъде определено и диагностицирано само от психиатър. Неспециалист може да го обърка с някое от долу описаните други разстройства. Може би има нещо благозвучно и нещо разбираемо в „паническа атака“, някак ясно е – атакува ме паника и чувам, че на много хора май  им се случва нещо такова. Освен това паническа атака, както и депресия не звучат като другите по-страшни имена (например хистерия) и не звучат толкова „болно“.  Станали са част от популярната като цяло общовалидна, но не винаги авторитетна и достоверна поп-психология (създавана предимно в интернет пространството от групи на майки, неспециалисти и копирайтъри).
За да дам яснота се  позовавам на конкретен авторитет – Елка Божкова и книгата й „Истината за психичните болести“. В части от изредените долу описания цитирам авторката, която е изключително опитен клиничен психолог и психоаналитик. 

Паническо разстройство и фобии
Паническото разстройство или паник атака представлява много голям страх, който връхлита като буря без никаква видима причина. Не е напълно ясен причинителят на паниката. Може да се случи дори доста време след преживян интензивен стрес, натоварване, да има връзка с проблемно детство и много други неща, но всичко това не е ясно в началото. Човекът получава задух, сърцебиене, изпитва непреодолим страх от умиране, полудяване, загуба на контрол. След като някой получи паническа атака за първи път именно поради физическите симптоми, може да се впусне в изследвания за телесна болест. Това може да е проточващ се процес на ходене по доктори и отхвърляне на хипотези.  

След повторение на преживяването има огромен страх и очакване кога ще се появи отново, отбягване на определени места и ситуации, които напомнят, склонност да се стои вкъщи, сред близки, в болницата и т.н.  
Лечение: Използват се антидепресанти, които повишават нивото на серотонина и съответно потискат повишеното  ниво на норадреналина (основен причинител на страховата невроза). Установено е от практиката, че такива хора се повлияват добре от психотерапия и участие в психотерапевтична група. 
Фобията се различава от паническото разстройство по това, че е ясен причинителят на паниката/страха. Най-разпространените фобии са към животни, от високо, от дълбоко, открити или затворени пространства (агорафобия), тълпа и излагане пред хора (социална фобия), кръв и др. Обикновено страхът не съответства на обекта, който го причинява (много по-голям е). Лечението на фобиите е трудно и по-скоро хората избягват ситуациите и причинителите, отколкото да се опитват да ги преодоляват. 

ОКР или натраплива невроза
Натрапливата невроза е диагноза, създадена още от Фройд. Днес я наричаме обсесивно компулсивно разстройство (ОКР). Фройд е открил, че както и тревожността, невротичните симптоми са присъщи на всеки човек (всеки понякога има натрапливи мисли). За разстройството ОКР говорим, когато те са особено интензивни, трайни и обсебват цялото внимание и поведение. Обсесивните мисли са свързани с предполагаема опасност за нещо лошо, страх от замърсяване, заразяване, лош късмет и т.н. Компулсивните действия, още наричани “ритуали” са предназначени за поправяне на грешките. Например: миене, чистене, повтаряне, броене, проверки и др. Много съществено при това заболяване е критичността към симптомите - човекът разбира тяхната абсурдност, но не може да ги преодолее, въпреки това, че пречат на нормалното функциониране. В допълнение, страданието на такива хора е голямо, защото често натрапливостите са в противовес с ценностната им система и морал. Натрапливостите могат да се повтарят, да се засилват преди важно събитие и дори да доведат до пълна инвалидизация. Авторката акцентира на това, че когато е засегнато мисленето е особено сложно, защото:  човек е склонен да надценява мисленето си дори, когато то е сериозно блокирано; желанието или решението за промяна не е достатъчно; имаме силни защитни механизми. Като цяло не можем да постигнем промяна в мисленето си без комуникация с друг. 
Лечение: Елка Божкова пише, че както при всяко тревожно разстройство, основното лечение е с антидепресанти (по-силни и в по-големи дози) и дълготрайна психотерапия. Опитите за самолечение чрез формули и ритуали са въртене в омагьосан кръг и по-скоро част от болестта.
 

Хистерия и хипохондрия
При хистерията има най-голям риск страдащия да се обяви за симулант от обкръжението му. Тя е трудна за поставяне диагноза и дори според авторката умишлено отбягвана от психиатрите и заместена с други наименования и грешни диагнози (като например епилепсия заради припадъците). Характерното за хистериците е че имат необясними телесни оплаквания: припадъци, парализи, хистерична слепота и глухота и огромни спорове и неприязън между тях и лекарите, които отричат да има телесна болест. Друга типична черта е, че страдащите от хистерия според себе си нямат никакви проблеми и отричат, каквито и да е трудности. За разлика от роднини, колеги, които срещат огромни трудности с тях и поведението им. Освен това авторката отбелязва и тяхната склонност към драматизиране, флиртуване, шеги и ирония, бърза смяна на емоциите. Хипохондрията, често се бърка с хистерия, но е различна - при нея симптомите не са в тялото, а в мислите. Хипохондрикът има натрапливи мисли от какво е болен, а няма телесни симптоми. Ако има, то те само потвърждават мислите му. Той е вманиачен да докаже, че има заболяване, а не да го излекува. При хистерията самите тежки телесни симптоми смазват функционирането на човека. Сходствата и при двете са недоверие към лекарите, неприемане на психичния характер на заболяването и нарушена способност за работа и взаимоотношения.
Лечение: Най-добро въздействие има психотерапията. Важно е да се осигури на хората пространство за изговаряне на глас на уж несъществуващите проблеми. Антидепресанти също се изписват. Те отнемат част от тежестта, но не могат да заменят процеса на осъзнаване. 

Посттравматично стресово разстройство (ПТСР)
Такова разстройство настъпва, когато човек е преживял голяма психотравма, която оставя отпечатък върху психичното здраве (катастрофа, наводнение, пожар, убийство и др.). Психиката не е могла да преработи тази силна реакция и най-често срещаните симптоми са връщане на събитията по време на сън, преживяване отново и отново в будно състояние, блокиране и др. Други признаци са лесно стряскане, състояние “нащрек”, частична или пълна загуба на спомени. Парадоксалното според авторката е че всички знаем на теория колко трудно се преодоляват такива травми без професионална помощ. Но практиката показва, че именно нуждаещите се най-силно отбягват и отказват психотерапия. Срещат се с психолог поради административни причини, като становище за съда, за ТЕЛК или друго, но не и от желание да си помогнат. 

Обща генерализирана тревожност
На фона на другите описани състояния може да изглежда и звучи, че това е най-лекият вариант. Характерно е продължителното безпокойство и прекомерно притеснение за  здраве, семейство, работа, пари и всякакви други неща. Почти невъзможно е да контролираш тази тревога и тя постепенно те превзема. Има хора, които с години страдат и даже се смята, че са си такива, това им е характерът и т.н. Именно с това общата тревожност е много коварна – може да се подмине като личностова черта и особеност или да не се отчете, че някои налични симптоми са свързани с нея. На физическо ниво може да се прояви като: обща умора, главоболие, проблеми със съня, нервен стомах и др. Сред психическите симптоми се нареждат: раздразнителност, нарушена концентрация, нерешителност, страх, обърканост, несигурност, невъзможност за отпускане и почивка, натрапчиви мисли за проблеми и др. 
Сред причинителите много голям принос има стресът. Но също така тази тревожност може да е наследствена или да е поради биохимично нарушение на някои нервни клетки, които подават информация. Тогава определени части в мозъка, свързани с емоциите и мисленето не функционират пълноценно. Виждате ли, доста по-комплексно и сложно е от лепнатия етикет  …“Ами, аз съм си такъв …или „Характер, кво да правиш…“ След като се определи причината може да се прецени дали са нужни медикаменти или само психотерапия е достатъчен метод за лечение. 
 

*Депресия
Депресията не е от класификацията на тревожните разстройства, но Елка Божкова пише, че има тенденцията да е предпочитана диагноза и да “поглъща” тревожните разстройства. Това е другата мода в диагнозите на психиатрите и самодиагнозите на хората. За хората депресия звучи разбираемо, а психиатрите мислят за лечението, не за първопричината на болестта (лечението е едно и също - с антидепресанти). Но има голяма разлика дали човекът е с депресия поради вид житейски причини и събития или е стигнал и до нея поради дълга демотивираща борба и страдание от тревожно разстройство. 

В обобщение може да се каже, че тревожните разстройства лесно могат да бъдат подминати и нелекувани. От една страна това е поради нежелание, неосъзнатост или склонност към предприемане на самолечение, стратегии и ритуали. От друга страна, самите психиатри избягват някои диагнози поради риск и проблеми с класификаторите и възприемането. Същевременно близките и социума често обявяват страдащите за преструващи се, измислящи си, драматизиращи. Това е поради естеството на симптомите и поведението им, а също и поради липсата на основна образованост и разбиране  за психичните болести и предизвикателства. Продължителното лечение с медикаменти и психотерапия по-скоро е успешно и може да доведе до пълно излекуване. Но изглежда, че броят на излекуваните е значително по-малък от броя на страдащите. 

Информацията до тук повдига и важните въпроси:

• Кой е авторитетът специалист, на който всъщност човек да се довери?

Подходете по същия начин, както подхождате, когато търсите лекар или зъболекар. Търсете специалист в конкретната област, добри мнения и най-вече човечен подход при посещение. Гледа ли на вас като човек, отделя ли ви поне 40 мин. Интуитивно вдъхва ли ви доверие? 

• Да се обърна първо към психолог или първо към психиатър?

Към когото и да изберете първо да се обърнете, най-важното той да е обучен да свърши своята част и да ви насочи и към другия за останалата част. Ако изпитвате прекалено интензивни симптоми психолога трудно ще започне терапия с вас, вероятно ще трябва първо консултация с психиатър. Ако останете обаче само на медикаментозното лечение ще имате временно облекчение и няма да решите цялостно проблема.  

• Да се стремя ли към определяне на точна диагноза или по-скоро да наблегна на комплексен метод за помощ?

Ако усетите, че започва лутане, различни мнения – спрете се по-скоро на едно място, при човек, който ви вдъхва доверие, пасва на ценностната ви система и вече изпитвате подобрение от препоръките му. Понякога това, което най-много помага е отвъд думите, лекарствата и методиките – нарича се терапевтична връзка. Същото в психоанализата се нарича, „пренос“, а разговорно – клик, химия, взаимоотношение, което ни подхранва. 

• Как да накарам/мотивирам близък човек да предприеме нещо?

Най-просто казано – „не го карайте“. Попитайте се „Какво кара мен да карам (…) да се прегледа/лекува?“. "Аз от какво имам нужда?", "С какво привличам човек като … в живота си в този момент?" Когато се борим, натискаме, искаме промяна от някого – ние пречим, отнемаме пространството, блокираме енергията. Когато се отдръпнем, отдалечим и вгледаме в себе си – у другия се поражда повече пространство за нови избори, промяна и решения. 
 

(!) Цялата тази информация просто ориентира, не решава проблемите. Препоръки за ефективен подход на терапия може да прочетете във ЧАСТ 2  с нагласата, че това НЕ е общовалиден метод за самопомощ, а по-скоро насочване на вниманието в правилните посоки за холистично здраве. 

Източници: 
'Истината за психичните болести', Елка Божкова, Център за психосоциална подкрепа, 2013
Справочник за диагностичните критерии ДСН-IV-TP, Изток-Запад 2009
Лични записки от лекции и професионални обучения