Как работи детският мозък

Целта на настоящата статия е да послужи като информативен източник за родителите, които често се изправят срещу предизвикателните поведения на децата си с усещане за безпомощност в резултат на незнание за това как точно следва да постъпят, в стремежа си да не пречупят свободолюбивия им дух и същевременно да допринесат за създаването на една стабилна основа за тяхното емоционално, психично и социално здраве.  

 
Родителят е този, който познава най-добре нуждите на своето дете, затова и информацията не може да бъде универсално приложима, но е предложена, за да провокира дълбоко разбиране на причините за това защо понякога децата ни се превръщат в неузнаваеми емоционално – хаотични страшилища, нямащи нищо общо с кротките, мили и обичливи същества, които познаваме, когато са спокойни и щастливи. 

Според американският детски психиатър, психотерапевт и автор Дан Сийгъл, има една важна причина, която обяснява появата на изблиците, гнева и арогантното поведение и тя се крие в познанието за структурата и функционирането на детския мозък. Със своите проучвания той допринася за разбирането, че детския мозък е все още недоразвит в сравнение с мозъка на възрастен, което обяснява и невъзможността децата да се саморегулират. 

Освен това, съгласно последни научни данни, става ясно, че човешкият мозък продължава да се развива до двадесет и пет годишна възраст, дори и над тази възрастова граница.  Множество автори днес разкриват информацията, че в тийнейджърска възраст мозъкът също претърпява промени и именно това преструктуриране обяснява т.н. „драматизиране“  и „преувеличаване“ в поведението на децата.

Сийгъл и неговите последователи смятат, че хармоничното и балансирано състояние на човек се дължи на добрата интеграция на неговия мозък. А под интеграция се има предвид синхроничното и координирано действие на всички отделни части на мозъка като едно цяло. Мозъкът ни функционира интегрирано, когато сме стабилни и добре свързани със заобикалящия ни свят, имаме ясна представа за себе си и за другите. Когато интеграцията е блокирана, спокойното и адекватно отговаряне на това, което изисква ситуацията, е невъзможно.  

Емоционалните сривове, пререканията с подрастващия, свръх-емоционалността, агресията и объркаността, липсата на гъвкавост и концентрация, ирационалното, нелогично и непоследователно поведение, са примери за дезинтеграция, които можем да разглеждаме не като предизвикващи ни, неизбежни проблеми без изход, а като възможности, които можем да използваме, за да развием детския мозък, уменията за свързване и силата на характера. 

Преди да стане ясно как става това е добре да знаем малко и за това защо децата изгубват контрол.

Преди много време, когато дивите животни са ни преследвали, мозъците ни са ни помагали да оцеляваме с автоматичните реакции, с които сме отвръщали на заплахите. Изправени пред непреодолими опасности, сме развивали физиологични механизми, заложени в примитивните, инстинктивни участъци на мозъка и нервната ни система, неподвластни на съзнателен контрол, с които сме се спасявали. Амигдалата – най-старата част от мозъка, е служела като алармена система, която е съобщавала на тялото за опасността, благодарение на което то се е подготвяло за бой, бягство, замръзване или припадък, за да оцелее. 

Въпреки че отдавна сме преустановили този начин на живот и в съвремието си не се изправяме пред същите предизвикателства, които сме срещали преди, свързани с оцеляването ни, в днешно време амигдалата все още изпълнява същите функции, за да ни предупреждава, когато прецени че сме застрашени. Любопитното е, че „алармата“ се включва, когато почувстваме силна емоция като страх, гняв или тъга  - дори и да не сме изправени пред реална опасност. 

Тялото ни се пренасища със стресови хормони, дланите ни се изпотяват, сърцата ни започват да бият учестено, дишането ни става повърхностно, лицата ни се затоплят, гласът започва да трепери. Амигдалата, също така, затваря невронната пътека към префронталния кортекс, който най-често се свързва с екзекутивните функции. В резултат на всичко това, губим контакт с някои от по-висшите мозъчни функции, като саморегулация и ментална гъвкавост. Тези неприятни усещания ни предупреждават, че възприемаме ситуацията, в която се намираме, като застрашаваща.

Като родител на тригодишно дете, ми отне време докато разбера кои са конкретните обстоятелства и ситуации, в които сина ми изпитва тревога и телесно напрежение, които преди време редовно го караха да саботира чрез плач, сърдене или гняв мероприятията, разходките и заниманията, в които му предлагахме да участва. На нови места той губеше контрол заради силни емоции. Мозъкът му го задължаваше да бяга и той винаги искаше да си тръгне или търсеше прегръдка. 

Това, което е важно да разберем е че, когато сме силно изплашени, тялото ни се напряга в резултат от активирането на силни примитивни емоционални и физически отговори и рационалното мислене не е достъпно. 

В практиката си като детски психолог нерядък повод за консултация се явяват трудностите в обучението или занижения успех на децата. Освен ако не се дължи на неврологичен проблем, най-често затрудненото фокусиране, учене, запомняне на инструкции, изгубването на уменията на разрешаването на конфликти, контролът върху импулсите и вземането на добри решения са всъщност прояви на нарушено функциониране на по-висшите ментални процеси, възпрепятствано от ангажирането на по-примитивните и инстинктивни части на мозъка и обяснимо с незрелостта на детския мозък. Затова и работата в посока на осигуряване на подкрепа, сигурност и спокойствие за детето, обикновено дава най-добри и бързи резултати в такива случаи. 

Всичко това обяснява защо, когато сме изправени пред такива ситуации, крясъците, караниците, изискването, рационализирането или нравоучителстването не помагат.  Когато детето се държи дезинтегрирано, това означава, че алармената система е взела контрол и всякакво „Успокой се!“ става излишно. 

Какво може да направим, за да подпомогнем детето си в такива ситуации? 

Противоположно на родителския и академичен подход, акцентиращ върху постиженията и перфекционизма („Ти трябва да бъдеш умен/добър/успешен/послушен.“) моментите, когато децата се намират в режим на оцеляване могат да бъдат използвани за насърчаване положителния растеж и развитие. 

Първото и най-важно нещо за достигане до детето е осигуряване на пълна съпричастност и разбиране на това, което то преживява. Детето трябва да се почувства видяно и разбрано в това, което изпитва, защото неговата основна нужда в този момент е от свързване. Активното изслушване, без прекъсване, пълно приемане и неосъждане успокоява нервната му система, то се отпуска и чак тогава може да бъде кооперативно. Усещането за заедност е основната цел, която трябва да бъде постигната в такива ситуации, което може да доведе до благоразумен разговор. 

Едва  след като сме установили емоционална връзка с детето можем да насочим вниманието му към логически обяснения и разсъждения върху поведението и чувствата му, както и тяхното планиране. 

Интегрираното родителство не означава да се оставим да бъдем манипулирани или да насърчаваме лошото поведение. Не става дума и за позволяване на поведение, което е неуважително или нарушава предварително зададени граници на родителя, независимо, че мозъкът функционира дезинтегрирано. Нежеланото поведение не бива да бъде толерирано и все пак, най-подходящия момент за свързване с детето и обяснение на последствията е след като то се успокои. 

Посрещането на чувствата на децата следва да става с подход, наситен с много разбиране и търпение, защото всяко категоризиране, пренебрежение, засрамване, подигравка или наказание, може да не се запаметява на съзнателно ниво, но се съхранява в мозъка и тялото им (в имплицитната памет) и впоследствие формира техните базови убеждения, възприятия и разбирания за света, когато пораснат. 

Всичко започва от нас, като родители, които запазват спокойствието си и остават отворени към децата си, което им помага да се ко-регулират. С увеличаване честотата на моментите, в които децата ни се чувстват в безопасност и ни се доверяват, те стават все по-устойчиви и способни да се саморегулират. Родителите, които говорят с децата си за техните чувства имат деца, които развиват емоционална интелигентност и се научават да разбират собствените си преживявания и преживяванията на другите по-пълноценно. 

Прегръщайте децата, защото когато сме в безопасност, сме сигурни, спокойни, свързани и способни да се справим с живота. Можем да творим, да се учим и да взаимодействаме.  Послушанието и покорството стават излишни. А и защото сигурният модел на привързване е най-добрата основа за психическо и емоционално здраве и предпоставка за здрави и хармонични отношения при партниране в по-нататъшен етап от живота.

Източници:
The whole brain child, Dan Siegel
Brain-body parenting, Mona Delahooke