Детето и неговото емоционално резервоарче.

850-390

Детето и неговото емоционално резервоарче.

Самотна майка съм, поради което животът ми е много труден, сама се оправям финансово и емоционално с дете в трети клас. Нямам с кого да споделя колко ми е тежко, а синът ми не ме разбира, когато му обяснявам, че не мога да му купя нещата, които иска. Той се отдръпна от мен, не иска и да чуе колко ми е тъжно, че се така се стече живота. Започна все по-малко да ми говори и изобщо не ме разбира. А му говоря постоянно как трябва да ми споделя, ако нещо се е случило. Мисля, че давам всичко от себе си, даже съм на прага на силите си, но явно не е достатъчно. Защо се получи така?“

Т. Ахмакова, 31г.

Времето е такова, че всеки от нас се стреми да е по-строг и по-вещ възпитател.

Животът го изисква – все по-страшни неща чуваме по новините, моралът го няма или е изкривен до неузнаваемост, а децата неистово бързат да пораснат. Изкуствено създадена или не – тази атмосфера влияе на всеки родител и изисква от него няколко неща: да работи, да възпитава, да пази себе си и децата си. Което е крайно изтощително, неудовлетворяващо и неефективно.

За да онагледим по-ясно ситуацията нека разгледаме следния пример:

Прибирате се уморени от работа, с десет годишно дете хванало се за ръката Ви. Тепърва Ви чака готвене, простиране, заплашване, че „Няма десерт, ако не влезеш веднага в банята!“, миене на чинии, сортиране на документи, писане на домашни, а ако остане време за чаша вино и хубав филм – благославяте късмета си! Сядате изтощени на масата, подканяте детето си с „Изяж си всичко!“ и започвате да мислите за дългия ден, който е преминал. От притесненията в работата, през новите 30лв. за някакъв учебник и нежеланието на бившата Ви половинка да помогне със сумата, до провалената среща с приятния колега снощи.

Поглеждате милите очички насреща Ви и разбирате защо и откъде намирате силата да правите всичко. Не се сдържате и изплаквате всичко на масата: „Ох, маме, толкова ми е уморено, извинявай, че така ти се развиках преди малко. Ама нали знаеш на мама колко й е трудно, а и баща ти – пълна безотговорност! Как да се справя, много ми е тъжно, че не мога да ти купя всичко, което поискаш, но съм самичка и ако не работя тази смотана работа, няма да имаме дори и за хляб! Но аз много те обичам, не ми се сърди, че понякога ти викам, изтощена съм и не знам какво да направя понякога…“

 Често се изкушаваме да изкажем всичко на децата си.

Цялата си тъга, причините да бъдем ядосани, проблемите, които ни заобграждат. Мислим си, че така те ще бъдат една идея по-толерантни и разбиращи към поведението, с което тайничко не се гордеем. Вярваме, че така ще ни простят строгото наказание, което не заслужаваха толкова и ще разберат, че причината да плачем не е в тях. Това обаче, за учудване на много родители, води до точно обратния ефект.

Децата разчитат на родителите си за едно основно нещо – безусловна любов.

Едни я изразяват чрез материална сигурност и разнообразие, други чрез ласки и грижа, трети чрез предаване на знания и опит. Но най-важното за едно дете остава нуждата му от емоционална подкрепа да бъде задоволена. Това означава да бъде изслушвано без да бъде съдено, целувано и приемано такова, каквото е. Детето има нужда да знае, че някой мисли за него и че винаги може да се опре на този някой, когато има нужда. Ако трябва да го представим метафорично и приемем, че се раждаме с емоционално резервоарче, което се изпразва периодично и има нужда от постоянно зареждане – родителите ни ще са главния източник, от когото бихме търсили и желали да получим емоция – любов, радост, вълнение.

Доверието, оптимизмът и чувството за независимост на детето се изграждат най-пълноценно и качествено през връзката му с родителя и чрез ежедневното зареждане на емоционалното му резервоарче.

Ако ролите бъдат разменени и ние като родители си позволим да очакваме от децата да напълнят нашето – ефектът е обратен и пагубен за детското самосъзнание.

Ако на вечеря мама постоянно се оплаква колко е нещастна в работата си, как татко вечно закъснява и това я обижда и как новите обувки на малката Мими оставиха портмонето и празно също като мечтите й – как би могла да помогне Мими? С целувка? Със съвет? С красива рисунка? Мими не би знаела как. Би се натъжила заедно с мама и би била в недоумение и точно толкова объркана, колкото нея. И колкото по-често чува тези неща, толкова по-смутена и стресирана ще се чувства. Ще започне да губи интерес към всичко, да се бунтува и да изразява натрупалия се гняв по пагубен начин. Защото нейното емоционално резервоарче е празно. Никой не я изслушва, никой не внимава в историята, която разказва, все по-често чува колко е непослушна и как трябва да си оправи оценките и трябва да е благодарна на всичко. „Пука й“ на Мими, че е изпрана и нахранена и че спи на топло.  

Все по-често се срещаме с гневни тийнейджъри, които се хвалят с лошия си успех, неподходяща компания и значително количество наркотични вещества в кръвта си.Те са ядосани на всички, не уважават родителите си и рядко стоят вкъщи, изнудват ги за пари и се забъркват в ситуации, от които трудно могат да бъдат извадени. Вик за помощ ли е това поведение или продукт на средата, ще попитаме? Със сигурност знаем, че не е от ежедневно поливане с любов и внимание.

Какво можем да направим, ако нашето ежедневие е все по-натоварващо, а нашите деца все по-отдръпнати?

Как можем да бъдем сигурни, че задоволяваме техните емоционални нужди?

  • На първо място – да изслушваме първо тях, а не те нас. Важно е да знаят, че техните впечатления и преживявания ще бъдат уважени, а на въпросите, които ги интересуват ще се отдели специално внимание. Ако обаче сте преживели тежък и стресиращ ден, а детето Ви още от вратата подскача енергично наоколо и с викове „Мамо, мамо, мамо чуй да ти разкажа какво направи Пецата!“, абсолютно адекватно би било да отвърнете със следната молба: „ Да, скъпи, разбирам, че си развълнуван и с удоволствие ще те изслушам – нека запазим този интересен разговор за вечеря! Тогава ще съм напълно готова да те изслушам, а и татко ще иска да чуе също!“ Така си печелите време, запазили сте интереса на детето и сте проявили уважение към неговата молба.
  • На второ място – показвайте им любовта си често! Прегръщайте ги силно, целувайте ги, разказвайте им истории с тях като мънички, четете им приказки, хвалете техните постижения! Това може максимално да напълни емоционалното им резервоарче и дори да Ви оставят „на мира“ за известно време. Сигурно се сещате за гледката на дете, мъчещо се да се отскубне от прегръдките на любяща майка с думите „Мамоооо, стигаааа вече!“. Ето това е знак, че емоционалната нужда е задоволена и Вие имате време да свършите важната си работа, без да бъдете прекъсвани.
  • На трето място – проявете емпатия, а не ги съдете! Ако отидете при приятел и му се оплачете от поредното провалено интервю за работа, как бихте искали той да реагира? Със сигурност с разбиране и утеха – затова сте отишли при него, нали? Ами ако той Ви каже следното: „Еми как ще те вземат – виж как си се облякъл, а и сигурно пак си се опил снощи и си лъхал на алкохол? Винаги си бил безотговорен – то ти личи, вземи се в ръце!“? Мисля, че няма да го наречете повече приятел и няма да отидете при него, когато имате нужда от подкрепа. С децата е същото. 

Проявете разбиране и емпатия преди да започнете да преподавате важни уроци.

Така ще сте сигурни, че ще се обърнат към Вас, когато са тъжни и имат нужда да споделят нещо с някого. Ще задоволите нуждата им да изразят негативната си емоция на сигурно и защитено място, което изгражда връзката ви и повишава умението на детето да се справя с нея за напред.

Това са важни условия за в бъдеще да не попаднете в ситуацията „Имам буен тийнейджър, който нищо не споделя с мен и не знам какво му е“. Бъдете търпеливи и постоянни и бъдете сигурни, че вашата любов ще преобрази връзката с детето Ви!

Автор: Ангелина Меранзова- детски психолог

/ Без категория

Споделете публикацията

Коментари

Все още няма коментари.

Остави отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *